Събота вечер. Това съм го запомнил от една песен на Лили Иванова.
Вляво на вашите екрани се появява младият... пардон – изявеният педераст Еди кой си. Няма да му споменавам името, въпреки, че му знам и презимето и мога да го издам ако искам. Но засега ще му простя. И града знам, но няма да ви го кажа (от страх мойта песен да не оскверня). Предупреждавам – не го гледайте в очите, защото знаете колко са обидчиви такива хора.
Докато ви го разправям това, му звъни телефонът. Зърррррр! Сметушкин.
Следва кратък лирически диалог.
- Пиш, отиваме до Ниш!
(Той каза „пич“, разбира се, но за да не разваляме доброто впечатление от римата, а и той много фъфлеше, та прозвуча по този начин.)
- От радост лягам си с чорапа,
защото дълъг път ни чапа!
И тук римата много не се получи, но мисля, че той се досети. Сметушкин е много досетлив. О-о-о, колко е досетлив Сметушкин! Какви сметки и планове кроеше той! Но за това – по-нататък.
Хубаво легна с чорапа Младия, но трябваше веднага да стане, защото заминаването беше спешно, както се разбра в по-нататъшния разговор. Но няма да ви го превеждам, защото разговорът беше дълъг и тъп, пък и римите не ми достигат. От този разговор само ще спомена, че „Пиш“ си мислеше за гей-парад във Београд, но... не ми било гей-парад, а най ми било литературна скупштина, да не кажа – позориште*. То да беше само това, ами трябваше и сам да напълни газ до дупка с последните стотинки от розовата си касичка. Така Младия остана гол като пушка, но чорапите донякъде спасяваха положението.
Младия... той си знае... събра де-що видя из къщи и вече беше готов за път. Най-накрая тръгнаха. Те хубаво тръгнаха, но се и върнаха отново в бокса, защото Сметушкин не успя да сметне, че му трябва паспорт. На път за границата... пардон – на втория път за границата, Сметушкин се сети, че е забравил да си вземе песнопойката. А без песнопойка закъде?! Айде пак в бокса. И така до три пъти. Чорапите на Младия взеха да свършват, както и търпението му. А знаете, че това изнервя. Нервният човек огладнява (гладно око лошо гледа) и Младия започна да гледа изкосо Сметушкин. А през това време Сметушкин се разпяваше:
Със двайсет лева в час
сега пътувам ас.
Дано не се наложи
бензинче пак да сложи(м).
Е, бензин не им се наложи, но сложиха газ. Младия избра момента и боязливо си поиска един сандвич. На Сметушкин му настръхна косата. Той не че много имаше, но каквото имаше – настръхна. И в миг опада. Това остана незабелязано от него. О, ужас! Младия трябваше да вземе метла и лопата и да помете бензиностанцията. И тъй като беше наел, измете и тоалетните. „Кой каза, че българите били мързеливи?!“ – цъкаха с език братята сърби.
С новата прическа Сметушкин взе ново решение – трябваше да купи сандвич, тъй като Младия без да иска си го изработи. Но за зла беда сандвичът струваше цели 3 Евро. И понеже на Сметушкин вече нямаше какво да му настръхне, освен космите под мишниците, той вдигна ръка да даде парите, и оредялата му вълна изби през памучната риза, купена от магазина „За 1 лев“ на Али Баба в центъра на Пловдив. А 40-те разбойника допълнително го оскубаха с още лев за торбичката.
За да стане ясно на зрителите – сандвичът бе купен. Но след тази травма Сметушкин още не можеше да се успокои. За един сандвич той зададе 1500 въпроса – всеки един без отговор. „Ама какъв е този сандвИч? Та няма ли за тебе банИч?(ка). Наяде ли те, дай да видя какво толкова има в него?”, не спираше да мърмори Сметушкин като накрая кипна и задърпа сандвича. Тук вече не му беше до рими.
Така - в шеги и закачки и чат-пат песни и танци на народите, те стигнаха до Ниш. А там – що да видят?! Поетично четене на НАТО. Чете Альоша, а публиката смело слуша, строена по следната бойна схема: омиротворител, сърбин, омиротворител, сърбин. И тъй като Сметушкин беше аполитичен, отказа да се подчини и след цели 3 Евро за сандвич, да слуша дилетанта Альоша!
В този сгъстен момент Сметушкин взе революционното решение да се връщат. На всичкото отгоре си беше забравил някъде и песнопойката и този факт окончателно епилира тялото на бедния Сметушкин. Той така се възмути, така обърка сметките, че в суматохата парите му изтекоха в канала, наречен незнайно защо река Нишава.
Така Младия и Сметушкин се гмурнаха в дълбокото море на безпаричието. Лошото е, че си бяха забравили шнорхелите, а и чорапите им бяха свършили. В колата на Младия обаче бяха останали две спасителни хавлиени кърпи – спомен от синия му период. Въоражени с кърпите, те зачакаха вогонски кораб. Но тъй като в цялата Вселена, единствената по-лоша от вогонската поезия, беше тази на Сметушкин, корабите един след друг ги отминаваха като малка гара.
И падна нощ. Звезди и „Апачи“ обсипаха свода небесен. И стана страшно изведнъж. Младия разбра, че трябва да вземе нещата в свои ръце. Той високомерно обърна гръб на американските писатели, скочи в шведската класика, измъкна перката от радиатора на колата и си я монтира отзад. Завъртя я яко, сграбчи оплешивялото дребосъче Сметушкин и полетя над покривите. Дори и натовските радари не можаха да установят какъв летателен обект завиваше страшно в нощта към България.
*За Е., която не се сети и никога не би се сетила, защото е проста като леща, обяснявам веднъж завинаги – позориште означава театър
© СЕС+
Няма коментари:
Публикуване на коментар