На 1-ви януари в 7 сутринта кака Хихилинка в тъмнината заслиза сред мъглите от Стария град. Обувките й хлопаха..., не – дори звънтяха под дългите й метър и петдесет крачка, но тя бързаше да запали първата си цигара и това не предизвика никакво впечатление у нея и около нея. Забеляза го единствено вездесъщият автор.
С този ход, тип „раван“, тя прекоси „Железарска“ и стигна до “дупката” на Джумаята. Плю три пъти за късмет и спускайки се надолу, продължи пътя си нагоре по Главната. Стъргалото бе празно, тихо и биеше на кухо. Но това също не произведе никакво впечатление върху Хихилинка, защото тя все пак бързаше да запали първата си цигара. Може би под плаща на Альоша – нали беше първи януари, не си спомням вече коя година. Но по-добре до спарените топли ботуши на Альоша, нежели пред хладния укорителен поглед на баща й – стария Хихилин, за когото един наш приятел се изрази така: „Тих, благ и гледа лошо”. Само за сравнение, понеже се заиграхме с дядото, искам да ви съобщя следния епизод: Той мразеше цигарите повече от живота си. Мразеше ги повече от Хитлер и също като него се смяташе за пасивен пушач. Гледай каква ирония – човекът беше партиец. Истината е, че той мразеше цигарите повече, отколкото Ким Ир Сен – китайците.
Интересно, че на първи януари нищо не работеше по Главната, освен магазинът „За 1 лев“ на арабина Али Баба – така се казваше, ако изобщо беше арабин. Служителите му бяха точно 40-те разбойника – ни повече, ни по-малко! Те така спестяваха от чаропогащниците, че Хихи трябваше да пъха дългите си метър и петдесет крака в метър и десет чорапи, барабар с обувките. Както и да е, последния път там си купи кибрит от два лева и повече не стъпи в магазина. Сега стоеше пред него и на мижавата неонова светлина, която отчасти топлеше заснежения й гръб на гребкиня, тя извади първата си цигара за годината. Запали я с разтреперани пръсти на краката, чиито ноктенца почукваха като изгладняло врабче по паважа. Но това пак не произведе никакво впечатление. Единствено Али Баба чу обещаващото почукване и реши, че това е първият му клиент за годината.
Хихи най-после всмукна лелеяната харна-хард глътка, която трябваше да я напуши за три дни напред. Но вместо в петите, я удари в рамото една мека китка на един много, много стар познат. Хихи се извърна, изтръпна леко в кръста и се сви като рибарски... вие ще се досетите какво, понеже е голямо клише и не искам да го пиша, защото съм Велик автор и няма да ползвам изтъркани фрази. Тук вече разчитам на грамотния читател.
Та след събитията с извъртането, от мъглата сякаш викингски бог изплуваха като зехтин над водата мазните, и при това дълги, коси на Нептун. Пардон – на Калчо – след пет бани, понеже той винаги се къпеше на празник. Все пак беше първи януари, не помня коя година. Калчо беше последният изгор и муз, т.е. ухажор на Хихилинка. Ах, как се зарадва тя, ах как се зарадва! Спонтанна скреж изби върху мъхнатата й горна устна и чак обледени напъпилото огънче в цигарата й.
Тук иде ред, да кажем оня ред, че Калчо също си падаше малко поет. И пишеше тъй, както вездесъщият автор ви го представя тук – леко тропосано, малко нескопосано и яко насосано. Хихилинка беше главна героинка в последната му поема – „До Централна гара и назад“. Калчо вярваше безрезервно в силата на думите и руския си одеколон „Духи“, с който къпеше душата си и зъбната протеза. Така се сбъднаха пророческите му слова и той като пътническия влак „Катуница - Димитровград“ вдигна 120-килограмовата Хихилина и я възнесе, затътри... да не кажем – завлачи към Сточна гара.
Младият поет не ползваше очила, за да изглежда още по-млад от 70-те си лазарника и тъй без да си ще, нарушавайки всички правила за движение, обръка гарите. Но Хихилинка не обърка. Тя знаеше конспекта, познаваше перфектно кадастъра и Общия градоустройствен план, но трите й висши някак спряха устрема й за работа в Общината. Това изби в стихоплетстване по адрес на тоя и оня и най-вече по адрес на един градски бек (в скоби - бонвиван). Но тук ще ви спестим подробности, понеже човекът няма нищо общо, пък и той изобщо не я бръснеше за слива.
Стигнаха задъхани до Централна гара. Все пак бе 7:05, а те усилено търчаха. По-скоро Калчо тичаше, а Хихи се тресеше, докато дългите й крака отекваха по паважа, като ехо от отминали събития. А истинското събитие тепърва предстоеше. Но те изпревариха момента. Анушка не беше успяла да разсипе олиото върху релсите (защото беше скъпо) и понеже Калчо не обичаше Булгаков, та реши директно да мине на Толстой. И така по Толстоевски я изтърси на линията, като Ана Каренина пред един влак, който правеше маневри (да не споменаваме и Бай Ганьо, дето търчеше подир влака в същия момент). Срещата на кака Хихилинка с влака бе фатална. Тренът дерайлира. Ана Каренина умря. Там. На линиите. Мускалчетата на Бай ти Ганя се потрошиха, но цигарата бе здрава като кирпич и Хихи я изпуши. Първата за годината. В този черезвичаен момент Калчо извади химическия си молив, наплюнчи го, наслюнчи го и никой не знае какво написа.
© СЕС+
Няма коментари:
Публикуване на коментар